Юридически и философски прочит на равенството, личната неприкосновеност и автентичността в съвременната правова държава
От векове човечеството се бори за свобода – понятие, което в правния свят често се облича в сухи параграфи, но в същността си остава най-дълбокият стремеж на човешкия дух. Ако приемем, че свободата е правото да бъдем такива, каквито сме, да изразяваме мнението си без страх и да живеем със съзнанието на „детето в нас“, възниква въпросът: доколко днешната правна и социална рамка действително гарантира това състояние?
Свободата като висша конституционна ценност
В основата на всяко демократично общество стои признаването на свободата на мисълта, съвестта и словото. Българската конституция прогласява тези права за неприкосновени. Съгласно чл. 37, ал. 1 от Конституцията свободата на съвестта и мисълта е гарантирана за всеки, а чл. 39, ал. 1 от Конституцията дава право на всеки да изразява и разпространява мнението си.
Въпреки това, правната реалност често поставя граници. Както се посочва в Указ № 271 от 1.08.1996 г., правото на свободно изразяване не е абсолютно, но неговите ограничения трябва да бъдат установени единствено на конституционно равнище и да не се тълкуват разширително. Истинският проблем обаче не е в закона, а в нашето вътрешно „програмиране“ – да живеем живота на убежденията си? Целият принцип, който стои зад всичките тези убеждения, може да бъде обобщен с една дума – РАЗДЕЛЯНЕ. Не е ли така желаната от нас свобода, да използваме сърцето и ума си и да живеем собствения си живот, вместо живота на убежденията си, базирани на разделяне?
Свободата като осъзнаване на истинската ни природа, отвъд юридическата фикция
Първата стъпка към личната свобода е осъзнаването на истинската ни безкрайна природа и да разбрем, че всички ние сме пропити с РАВЕНСТВО и ЕДИНСТВО. В правото тези принципи са заложени в чл. 6, ал. 2 от Конституцията, според който всички граждани са равни пред закона и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на лично или обществено положение. Конституционният съд разяснява в своето Тълкувателно решение № 14 от 1992 г., че равенството пред закона означава задължение за еднакво третиране на всички граждани от държавната власт.
Системата на човешкия ум, изградена от безсъзнателното (генетичния ум), подсъзнателното (семейните линии) и съзнанието, често действа като воал, който ни отделя от нашето автентично „Аз“. Юридическият инструмент за защита на това „Аз“ е правото на неприкосновеност на личния живот, провъзгласено в чл. 32 от Конституцията и подкрепено от чл. 8 от ЕКПЧ.
Подобно на софтуерното програмиране, нашите убеждения, базирани на разделяне, могат да бъдат „хакнати“ чрез нашите мисли и поведение. За да излезем от „програмираната реалност“, трябва да преминем от съзнание за разделение към съзнание за Единство – „Аз съм, Ние сме“. Това не е просто философска концепция, а основата на Декларацията за премахване на всички форми на нетърпимост, която утвърждава правото на всеки човек на свобода на мисълта като част от общото човешко достойнство.
Ние сме суверенни и интегрални същества. Правото признава тази суверенност чрез понятието за човешко достойнство, което е поставено в центъра на дейността на Европейския съюз съгласно Хартата на основните права на ЕС (ДЯЛ I). Държавата е длъжна да осигури свободно от намеса пространство за разгръщане на личността съгласно чл. 4, ал. 2 от Конституцията.
Процесът на пробуждане изисква от нас да бъдем „промяната, която искаме да видим“. Това включва поддържането на висока вибрация чрез чистота на мислите и специфични практики като „квантовата пауза“. Дишането се превръща в портал между физическото и квантовото измерение – пространство, което законът не може и не трябва да регулира, защото то е запазена територия на духа.
В заключение, вместо да чакаме свободата да дойде отвън, можем да я постигнем чрез синхронизиране на сърцето и ума. Прилагането на добродетели като прошка, смирение и разбиране не е просто морален акт, а път към истинската суверенност. В правовата държава защитата на правата започва от вътрешното осъзнаване на тяхната стойност.
Както подчертава Конституционният съд в Решение № 7 от 1996 г., правото свободно да се изразява мнение е фундаментален принцип, върху който се гради всяко демократично общество. Но за да бъде това мнение автентично, то трябва да произтича от освободения от „програми“ ум.
Настоящата статия съчетава философски и езотерични прозрения с актуалната правна рамка, припомняйки ни, че законът е само инструмент, а източникът на свободата е вътре в нас.